Когато най-популярната контрабандна стока във Великобритания бяха чорапите
Рано сутринта в понеделник, 3 април 1950 година, служителите на митническите служби на Ливърпул се качват на кораба Франкония. Оборудвани с огледала, фенерчета и сонди, те прекарват пет дни в претършуване на лайнера, отплавал от Ню Йорк. Мебели, машини, тръбопроводи, всичко е прегледано от служителите, които търсят… найлонови чорапи. И откриват 40 000 чифта в разнообразни елементи на кораба, в това число в машинното поделение и зад дървените облицовки на вътрешния корпус на кораба.
С приблизителна стойност от 80 000 английски лири (2,4 милиона английски лири през днешния ден.), намерената стока е сериозен удар по мощно процъфтяващата търговия на черния пазар. Трафиканти внасят огромен брой найлонови чорапи, създадени в Америка, в Обединеното кралство, където ги популяризират на търговци на едро и дребно на цена от 15 шилинга до 1 паунд за чифт. През пролетта на 1950 година, по английския „ найлонов апетит “, както го назовават вестниците, купувачите драговолно заплащат над 2 паунда на чифт – съвсем 70 паунда в днешни пари.
Следвоенна Англия е парадайс за контрабандисти, посредством на привлекателната композиция от високи цени, наказателни данъчни ставки, нормиране, надзор на цените и общ дефицит на артикули. Така се заформя пазар за всичко, което е в дефицит. Освен обичайните тютюн и спиртни питиета, контрабандистите внасят в страната консервирани храни, масло, козметика, самобръсначки, плочи, писалки и запалки. От тези нови стоки женските найлонови чорапи се оказват най-популярни, конкурирайки към този момент открития трафик на тютюн и спиртни питиета. И с изключение на, че следвоенните условия вършат контрабандата доходоносна, те я вършат и нискорискова. Недостигът на работна ръка оставя митниците с непълен личен състав, който мъчно охранява ирландската сухопътна граница, още 17 820 километра брегова линия и към 600 частни летища.
Що се отнася до ирландската граница, митническите чиновници насочват напъните си към главните пътни и железопътни направления. Те също следят всички значими пристанища и летища, както и офисите на Кралската поща като отварят на случаен принцип пратки от чужбина. За да създадат задачата си по-лесно управляема, митниците се концентрират върху цивилните като подценяват всички случаи на контрабанда, с изключение на най-сериозните.
Чорапите стартират се продават в Съединени американски щати на 15 май 1940 година По-евтини от коприна и по-бляскави от памук, придавайки този искра и на кожата, без да се сгъват към глезена, те незабавно стават хит като 4 милиона чифта излитат от рафтовете на универсалните магазини единствено за два дни, а 64 милиона са продадени през първата година. Въпреки явното търсене, английските дами би трябвало да изчакат цели шест години, до 2 декември 1946 година, чорапите да стигнат до техния пазар. Манията в Съединени американски щати и слабото корабоплаване вършат по този начин, че единствените чорапи, които минават Атлантическия океан във военно време, идват с търговски моряци и американски бойци. Въпреки че Англия сама стартира да прави найлонови влакна през 1941 година, партидите от потребните нишки отиват във заводи за произвеждане на парашути, парашутни кордажи и въжета за военните старания на страната.
Когато гладът за чорапи в Британия най-сетне завършва през декември 1946 година, има мощно полицейско наличие, с цел да се предотвратят инциденти като „ Найлоновите протести “ в Съединени американски щати от миналата година, когато в магазините избухват борби за стоката, защото DuPont не съумява да задоволи гигантското търсене. Но английските магазини въпреки всичко свършват чорапите за броени часове. „ Имахме няколко десетки чифта и запазихме 25% за личния състав, който тегли чоп за тях “, споделя един от мениджърите на магазин в Престън. „ Останалите 75% бяха сложени без предизвестие на рафтовете за продажба. Мисля, че жените бяха в положение да помиришат найлони отдалеко, тъй като за няколко минути имаше опашка и не всички останаха удовлетворени. “
Бранд найлонови чорапи от средата на 20 век
Непочтеното, но иконично лице на алъш-вериша е тарикат на Оксфорд Стрийт, който продава чорапите от куфар. През 1951 година Picture Post прави репортаж по какъв начин се прави цялата търговия. Репортерът Кенет Олсоп и един фотограф прекарват няколко дни сред уличните тарикати, които по това време към този момент са много известни. Скоро излиза наяве, че търговците не работят сами. След затварянето на магазините на Оксфорд Стрийт те отиват в кафене Мерилбон, където един мъж събира дневния оборот, а по-късно останалите слагат празните си куфари в близката социална тоалетна. Мъжът дава парите на различен мъж, който чака пред кафенето, който Олсоп проследява до магазин за облекла в Ийст Енд. На идната заран водач на микробус донася нова пратка с чорапи в тоалетната, където по-късно търговците си вземат куфарите. Откъде идват тези чорапи? Олсоп не може да каже дали са откраднати, бракувани или контрабанда.
Митническите чиновници обаче могат. През януари 1952 година те залавят трима мъже за контрабанда на 14 000 чифта найлонови чорапи, предопределени за лондонски търговци в Саутхемптън. Иззетата стока е последната от шест контрабанди в пристанищния град на Обединеното кралство от Ню Йорк. На яве излиза цялата комплицирана интервенция: Алфред Милър, лондонски магазинер, уговаря брат си, който има сходен бизнес в Ню Йорк, да цялостни куфари с найлонови чорапи. Корабен стюард по-късно събира куфарите и ги качва на борда на корабите Queen Mary и Queen Elizabeth като ги надписа с разнообразни имена на действителни пасажери на кораба, които са му предоставени от туристически сътрудник в Саутхемптън. В другия край носач от Саутхемптън разтоварва куфарите и и маркира като освободени от митницата. След това „ чистата “ стока е препратена в Лондон, където Милър я продава. На митниците са нужни 2 години, с цел да разгадаят схемата – скица, която те считат за най-сериозната контрабанда на чорапи в страната.
Два месеца по-късно те съумяват да спрат друг от снабдителите на Оксфорд Стрийт: компания призрак. Двама шивачи от западен Лондон съумяват да убедят своя другарка, белгийска кабаретна певица, известна като Мусия, да направи фирма в Белгия, която внася найлонови чорапи. Мусия купува 55 000 чифта от компания в Дерби, само че не изпраща нито един. Закупени чорапи са на цена 4 шилинга за чифт, а се продават за 20-25 на чифт из лондонските улици и кръчми.
